Решения

Каменица

Село Каменица

 

    

Каменица е разположено в една тясна котловина в Ихтиманска Средна гора, на 5-6 километра разстояние от село Петрич – в западна посока, на 35 югозападно от град Пирдоп и на 60 километра от град София. Ограждат го височините Босе, Яловица, Вятровец, Заногата, Чумина бука, Райкьовец и върховете Голяма Икуна, който е най-висок в планината Белица и връх Арамлиец. На този връх има изградена хижа в чест на Йордан Кисимов. На този връх доскоро се е провеждал събор, посветен на Априлското въстание.

        Селото го разделя една рекичка, която събира водите на няколко извора от връх Арамлиец и се вливат в десния бряг на река Тополница при село Петрич. Нарича се Каменишка река. Селото граничи на изток със землището на село Петрич, на юг със землището на село Поибрене, на север със село Смолско, на запад със землището на село Байлово и село Белица. Главното препитание на населението в миналото е било скотовъдство и не особено продуктивно земеделие. Отглеждали са предимно овце, кози и крави. Обработваемите земи се намират в месностите; Босе, Хвърчилските алчаци, Делиивановица и Сараджовица. Отглеждали са ръж, пшеница, фий, царевица и картофи. Овощните и зеленчукови градини са обособени по поречието. В миналото по Каменишката река е имало няколко караджейки и една тапавица.те са носели имена като;Мусовската,  Добринската, Тупанската, Вуловската, Лальовската и Доровската. В по-далечното минало в селото е имало две керемидници една варница, две кръчми, една бакалница една подковачница и една коларо-железарска работилница. В селото е имало и изявени джамбази-търговци на добитък, търговци на хранителни и промишлени стоки. В недалечното минало такива са били Вельо Стоев- джамбазин и кръчмар, Ганчо Георов-джамбазин и Иван Луков-бакалин. За миналота и произхода на село Каменица има две предположения, които се основават на легенди и предания. Първото предположение, което е по-правдоподобно е, че селото е заселено от Петричани, избягали по време на изгарянето на селото – Камен – Каменград - Каменица. От това потвърждава, че е съществувал град от 1000 къщи преди изтарянето му, след което от останалите жители са се образували нови 15 населени места. Тези събития са станали по времето на султан Баязид II от 1481 година до 1512 година. Другото предположение, за което твърдят някои от жителите на селото е, че селището преди турското нахлуване е било под владение на български болярин на име Камен, и в негова чест е дадено името Каменица. Селото се споменава с името ”Каминче” и ”Камънче” в турски документи от 1576 година и 1728 година. В землището на село Каменица има няколко стари махали, които са се образували по време на робството по принуда. Това са махалите;

  Скумица – 100 къщи

  Хвърчил – 34 къщи

  Карабите – 15 къщи

  Илинден – 15 къщи

  Борил – 8 къщи

  Яловица – 6 къщи

  Св.богородица – 12 къщи

Населението на село Каменица се е формирало в различни времена. След турското нахлуване и заробване на българското население, в Средногорския край са се явили по-благоприятни за преживяване. Турското насилие, известно със своите жестокости, е принуждавало хората от различни краища да се укриват из непристъпните балкани или там, където по една или друга причина не е имало голямо турско присъствие,какъвто е случаят с войнишките села. По тази причина из почти всички Средногорски селища има заселени хора от по-далечни краища предимно от македонско. За това имат сходни нрави, обичаи, традиции и сходни родови имена. Основните родове в Каменица са; Дорови, Вулови, Тошкови, Тангарите, Карабете, Стойовци, Велчовци и Обукови. В селото е имало конак, настанен в къщата на Обукови. Поради естествената си маскировка и разположение, селото е било почти незабележимо от външния свят, откъснато от всякакъв вид административно управление.за робството са напомняли само отделни случаи, когато в селото са прониквали турци с нечисти намерения, извършвайки обири, кражби и физическо насилие върху отделни лица. Населението от село Каменица е посрещнало вестта за вдигналото се въстание през 1876 година с голяма радост и вълнение. Известие за въстанието занесли в Каменица Стоян Данков и Коста Балов на 21 април 1876 годинакаменчани веднага се вдигнали на 23 април.  Жените и децата били изведени в местността’’ Градище’’ – североизточната част на Арамлиец. В най-драматичните моменти от развитието на събитията в селе Петрич, в които участвали каменишките бунтовници, при възникнали особени обстоятелства се наложило подпалването на селата Смолско, Каменица и Белица, от група под ръководството на Захари Стоянов. В Каменица четата пристигнала на 25 април подир пладне, за да осъществи своята неприятна мисия. Там на мегдана четата била заобиколена от въстаналите каменчани и никой от четниците не могъл да се отдели от групата за да влезе в селото и да го опожари. Там имало вече запалени сгради от самите селяни, между които селския хамбар и ковачницата на един циганин. Когато четниците обявили намерението си, тази вест поразила каменчани като гръм-‘’че това иматели го в сметката’’-говорели те обезпокоено и се споглеждали един друг.

  ‘’Времето няма да бъде все така топло, утре ще завали, де ще се приберем с дребните се дечица?’’ Обяснили им, че няма време за губене и че свободата е по-скъпа от къщите им.

    Захари Стоянов обяснява;’’Ние им разправихме, че имало кой да се грижи за всичко това, а те трябва да слушат само какво им се зоповядва, че свободата е по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставели селата здрави, щели сме да помогнем на неприятеля.’’

   Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всяка свобода, която не е свързана с покъщнина, нива, лозе и дърт пелин.

   Не бях свършил още аз своята ‘’убедителна реч’’- пише Захари Стоянов – когато един от присъстващите селяни, човек на 60 годишна възраст, извика със сълзи на очите: ДА БЪДЕ! – това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на собствената си къща,гдето като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително – жертва на Бога и христианията – прибави той,като заплющя вече зданието и за да усили още повече огъня, плисна върху му котела с ракията, която държеше в ръката си и която беше изнесъл нас да черпи. Ние бяхме поразени от патриотическата постъпка на този старец.’’

  От въстаниците в Каменица по време на тия трагични събития умрял Луко Андреев от махала Хвърчил, Станчо Тангаров – Патерата, 40 годишен буен исмел мъж, бил заловен и закаран в село Голяма Раковица за разпит. Той обаче сполучил да избяга и дълго време се укривал в каменишката гора. Една нощ турците го заловили в местността ‘’Вълчова нива’’ и вързан със синджири на шията го закарали в селото, където го убили. Той е поддържал връзката на каменишките комити с революционния комитет в Петрич.не се предал и Нено Пульов и той се укривал из гората, но ходел на работа на нивата си. Един ден турците го обградили, той ги забелязал,но било вече късно, спуснал се към пушката си, която висяла на един дъб, но преди да я грабне, турците стеляли и го убили. Йорданка Филаретова пише, турци и черкези са откарали от Каменица 1500 овце и кози и 800 глави едър добитък, изгорени били 400 къщи. Наред със загиналите въстаници като силно изявени личнсти в Априлската епопея са били няколко поборници: Вельо Николов ‘’Млатията’’, участвал в подготовката на въстанието, сражавал се в четата на Бенковски при Петрич и Панагюрище; Илия Генов Доров, 58 годишен, от махала Хвърчил. Той пранасял барут и участвал в сраженията при Петрич; Лука Вельов Тренин, участвал в сражението при местността Бойщето под ръководството на Бенковски; Никола Стоянов Карабов от Карабската махала – четник в четата на Бенковски; Цончо Стоянов Доров от махала Хвърчил пренасял барут, пушки и други припаси; Цончо Радев, Стойно Павлов, Апостол Георгиев, Генчо Кичуков, Иван Оралията – участници в сражението в местността ‘’Бойщето’’ в Петрич.

  Стари следи от далечното минало потвърждават някои предположения, че Каменица е населявана от траки, римляни и други народи. В землището стоят основите на две крепости. Едната се нарича ‘’Св. Георги ‘’ на връх западно от Каменица, обграден от всички страни с високи зидове. Другата крепост се нарича’’ Градището’’,разположена е в южната част на землището в планинските хребети на два-три километра от десния бряг на река Тополница. От главния стратегически път в далечното минало по река Тополница се отклонява римски път, който минава през Каменица и се свързва със Софийското поле. Той е предназначен за скрито придвижване на хора със специална мисия. По този път през Каменица е минал отряда на Кръволока Цанков, изпратен да ликвидира Александър Стамболийски. В землището на село Каменица се намират две доста големи по размер тракийски могили и основите на три църкви:’’ Св. Петка’’,’’Димитрийската’’и’’Св.богородица’’, която е била възстановена през 1930 година и се намира в махалата, която носи нейното име. Маркирани са местата, където се намират два параклиса’’ Св. Георги’’ и’’ Св. Илия’’. Няма сведения кога точно икак е освободено село Каменица от турците. Предполага се, че това е станало, след като е освободено село Петрич от трета пехотна гвардейска дивизия на 21 срещу 22 декември 1878 година. След Освобождението живота на населението протича свободно с разгърната частна самоинициатив, в резултат на която се появява свободната търговия и занаятчийството, увеличават се стадата от едър и дребен добитък в стопанските дворове. Поредицата от войни и политически сблъсъци се отразяват неблагоприятно върху живота на хората. До 1944 година селото остава със своя първобитен мид, без пътни връзки, откъснато от другите селища, със стари похлупени къщи, с кални и тъмни улици, лишено от всякаквисоциални грижи. Красивата естествена природна среда е мотивирала хората да се борят за своето оцеляване и да се отнасят с любов към своя роден край. Прояви на внимание от страна на административната  власт е имало само по време на акций за събиране на данъци Беглик и наряди. За отбелязване е че селото никога не се е лишавало от културно-просветни развлечения. Трудолюбивите балканджий са раждали и отглеждали по всяко време изявени родолюбци с вродени таланти, които са поддържали духа и вярата в доброто, развивали са религиозните и празнични традиции и културно-просветното дело. Най-старата датирана сграда е била църквата’’Св. Петка’’ от 1681 година, която е била използвана за килийно училище. В селото има читалище, основано през 1927 година.

 Дълбоко в душата на хората са проникнали най-разнообразни културни прояви на самодейци, танцьори, артисти, певци, свирачи и майстори на художественото слово. Животът на хората е изпъстрен с много емоционални преживявания по свадби, кръщавки, празнични увеселения,седянки итлаки. Село Каменица дълго време е имало самостоятелна ощина със собствен бюджет за разпределение. Сега административно е прикрепено към община Мирково. След Освобождението при административната уредба на България и разделянето и на две части, село Каменица не е било включено нито в северната, нито южната част и се е получило нещо като самастоятелна държава. Това е един характерен момент от неговата история. Животът на хората от село Каменица коренно се променя слад 9 септември 1944 година. Новата отечествено-фронтофска власт, поема съдбата им свои ръце. Минавайки през сложни политически и икономически бариери, свързани с одържавяването на частната собственост и колективизиране на селското стопанство, правителството обръща поглед и към подобряване животът на хората в най-затънтените места. Така настъпва моментът, когато Каменица последователно започна да се превръща в съвременно селище. Свързва го асфалтиран път с всички населени места. То е електифицирано, водоснабдено, благоустроено и е на път да се телефонизира изцяло и да се радиофицира. В центъра на селото стои нова административна и търговска сграда, ново двуетажно училище с библиотека и салон за културно просветни прояви. Създалата се през годините на тоталитарния режим промишленост привлече младите хора на работа в различни предприятия. Много семейства се изселиха в различни градове и там намериха своето препитание. Родните стари къщи в Каменица са преустроени, появяват се нови, масивни сгради. Селото почти се е превърнало във вилна зона за отдих и почивка.

   Новата политическа и икономическа система след 10 ноември 1989 година завари село Каменица обновено, а населението заредено с нови идеи.  

Бенковски

Село Бенковски

 

 

     Малкото село Бенковски е разположено  в една тясна котловина, която се огражда от „Келаво – Камарските височини”. То стои на 500 метра от лявата страна на шосето, което свързва главния подбалкански път София – Бургас със селата Петрич и Смолско. Бенковски е съставна част на община Мирково. До Освобождението е било турски чифлик и е имало съвсем малко българи. Турските жители заедно с чавдарските турци са извършвали обири и насилие сред околното население, като са предизвиквали чести сблъсаци с българските бунтари. Българите в Бенковски са били ратай на турските чорбаджии. Името на селото е било „Келаво Камарци” до 1897 година, след това е преименувано на село Бенковски. Обяснението за произхода на първото му име е че келав, се отнася характера на земята, че била келава – бедна. Това можеби се отнася за горите и мерите на Бенковски, защото ако се вземе в предвид полето което се е ширнало из поречието и е изхранвало населението, несъответства на това име. Село Бенковски се помни в историческото минало като ням свидетел на много събития, станали около него. Те са свързани с развихрилото се разбойничество по време на турското владичество и по – късно със станалите сражения на руските войски с отстъпващите турци. На Бенковското землище са оставили костите си много руски войници и офицери през 1878 година. След тези кръвопролитни битки е дошла и свободата на селото. В миналото след Освобождението на Бенковски населението му се е славело като едно от най – заможните в икономическо отношение спрямо другите села. Във всеки двор е имало определен брой продуктивни животни като овце, крави, биволи и впрегатни коне. Главната предпоставка за това било благоприятните условия за паша и обработваема земя, която се намирала близко до селото из поречието, където се използва реката за поливане на земеделските култури. Определено може да се твърди че главният поминък на селото е бил съсредоточен в развитието на едно продуктивно земеделие и скотовъдство. Местните имена около Бенковски са с предимно турски произход. Български са тези, които означават местности край границите на околните села, в които не е имало много турско население. Населението на Бенковски се състой главно от преселници, които са дошли от Белица, Разлошко, от Кукошко и Петрич. Основните родове на Бенковски са : Шентовци, Боневи, Чолакови, Михови и други.

    През 1880 година били 92 българи, 74 турци. За 1887 година вече турци не се посочват. През 1910 година е имало 360 българи, 14 цигани – 1934 година 440 жители а 1956 година 382 жители. При последното преброяване 2002 година са регистрирани 147 жители. Преди 9 септември 1944 година в селото е имало две кръчми, магазин за потребителски стоки и няколко работилници за дърводелски и железарски услуги. Имало е една краджейка известна като Шентовата воденица, тухларска работилница, рикиджийница, потребителна кооперация и административен дом. Селото макар и малко се е отличавало със свободно будно и ученолюбиво население. Имало е четирикласно училище, което е използвано освен за подготовка на учениците и за най – различни културно – масови прояви. Селото е имало собствена духова музика, която е участвала в много сватбени тържества и весели празници. Сред будното бенковско население са израснали редица изявени личности като учители, инженери, техници, офицери, лекари, общественици и културни деятели, които дават значителен принос в стопанското и културно развитие на страната.

Буново

Село Буново

  

     Селото е разположено в най - западния край на Златишкото поле, допряно в ъгъла между Стара планина и Гълабец. През него минава река Буновчица, която на югоизток се влива в Мирковската река и двете заедно се вливат в река Тополница. В миналото селото е било малко по – на юг, край пътя за София и е носело името Слатина. По късно се е преместило на сегашното си място, понеже било често нападано от разбойници и войски, които минавали през миналите векове. До Освобождението в селото е имало само една - две турски къщи и то помаци, които по език, носия и характер, не се отличавали от местните българи  и дори имали джамия. За жени крадели моми от селото, понеже околните турци не им давали момите си. В миналото е било развито рудничарството, по – точно обработката на желязото. За това говорят някои останки от миналото. Вигнята в селото и въгнището на север от селото край река Буновчица. Родовото име Ватаховци (от ватах – минен надзирател), преселени от Врабча (Трънско), както и множеството  местни имена, които означават щетини, горски поляни, чиито гори са изсечени за добиване на дървени въглища.Въглищата са били откарвани с коне в Самоков, а на връщане са докарвали чугунени блокове, наричани кияци, които се обработвали във вигните. Самоковци е имало при село Карлиево, както ни показват местните имена „Самоков чир” и „Самоков елаз”, които са може би отпреди турското нашествие, понеже имената показват, че са заварени от турците. По течението на силната Буновкса река са били построени няколко воденици и тепавици които са обслужвали местното населени и околните села. Поради недостиг на обработваема земя и слабо плодородие, много хора от Буново са били принудени да чиракуват, да стават слуги, ратаи и пастири на турските бейове около Цариград и Влашко.

     Робството, тежките условия на работа, лутанията из робската земя за искарване на прехраната, суровия балкански климат, са оказали силно влияние върху характера  на буновчани, върху тяхното мислене и поведение.

     В създалата се обстановка на всенародно пробуждане и революционен подем за освобождение, буновчани са едни от първите, които прегръщат прогресивните идеи на възрожденците и дават своя принос в борбата за Освобождението на България. В село Буново Васил Левски намира много приятели, горещи привърженици на неговото дело. В селото е бил изграден много активен революционен комитет, чрез който Левски е подържал кореспонденцията си с Етрополе и Южна България. След гибелта на Васил Левски за известно време комитетът прекратява  своята дейност и някои от членовете му забягват към Сърбия или към Цариград. По време на подготовката на Априлското въстание той отново се съживява. Един от най - дейните членове  на революционния комитет в село Буново е бил Алипи Петков. Той е въвлякъл в комитета най будните, патриотично настроени буновчани. Подържал тясна връзка с апостолите на четвърти революционен окръг и изпълнявал куриерски задачи, възложени му лично от Бенковски. Буново е едно от трите селища от бившата Пирдопска околя, която има свой представител във Великото народно събрание в Оборище, наред с Копривщица и Петрич. При формирането на българското опълчение в Румъния 19 души буновчани се включват в неговия състав и участват във всички сражение при Стара Загора и Шипченския превал. Буново се слави със сплотено, бъдно, ученолюбиво и прогресивно население. То е завладяно от силен патриотизъм и родолюбиво чувство. И това прави буновчани активни участници във всички организирани борби за освобождението на България.

     След разгрома на Априлското въстание някои от комитетските членове и активни участници във въстанието забягват в Сърбия и Влашко. Трима от тях участват като доброволци в Сръбско – Турската война през есента на 1876 година в отряда на генерал Чернаев. Няколко души от опълченците по – късно,като доброволци, вземат участие в Сръбско – Българската война през есента на 1885 година в партизанския отряд на майор Паница. Независимо от политическата обстановка, която е съпъствала живота на бунтовниците, те винаги са стояли като активни участници в защита на мира и свободата. Те твърдо се противопоставят срещу диктатурата на Стамболовото правителство, осъждат несправедливите войни, които довеждат България до катастрофа, дейно се включват в борбата срещу фашистката диктатура и напоследък застават твърдо за осъществяването на демократичните процеси

 

Културно – просветно

дело

 

     Твърде рано е била осъзната необходимостта от просвета и културно развитие на село Буново. В началото на 19 век се появяват килийни училища, а след това се слага началото на образователното дело. През 1843 година в Буново се изгражда масивна каменна църква. След това близко до църквата се построява специална сграда за училище – метоха. Построяването на училищната сграда бележи не само нов етап в образованието, но се превръща в буен поток на културно – просветни изяви. За развитието на културата в Буново е спомогнало разрастването на занаятчийството – развитието на рударството в Етрополе, когато през Буново е прекарвана продукцията за Самоков. Придошлите заселници рудари саксонци, сърби, гърци и други, като носители на висока култура, са допринесли за повишаване грамотността на населението.

     Първият учител в новото училище е бил един руски войник на име Георги, останал от някаква руско – турска война, през 1829 година под командването на генерал Дибич. След него са били учители няколко духовници. Последният учител до Освобождението е бил Стоян Недьов Гидиков. През 1881 година било построено ново училище и започва развитието на учебното дело, на основата на местни учителски кадри. През 1905 година в Буново се основава читалище и през 1909 година Потребителна кооперация. Силен тласък на културно – просветнo дело в Буново дава младото поколение учители, изявени родолюбци. След 9 септември 1944 година този период се характеризира с  прогресивно развитие на обществено – политически и културен живот на селото. Читалището бележи многобройни театрални, танцови и музикални изяви на буновска сцена. Успешно се развиват обредните и религиозни традиции на хората. Гордост за селото са няколко доктори на науките, научни сътрудници, десетки инженери, икономисти и лекари, юристи и агрономи, филолози и педагози, офицери и стопански деятели.

     Буново е хубаво и спретнато село, което привлича вниманието на много туристи. Буновския балкан предлага, благоприятни условия за отдих и почивка, особено за задоволяване на ловджийски страсти. Село Буново се предполага, че е дъщерно селище на село Мирково. Първият заселник в Буново се казвал Буно и от неговото име произлиза името на селото. След това се заселили повече мирковчани, доведени от някои си дядо Мирчо, който вероятно е бил потомък на старото село Мирково край Чавдар.

     Буново към 2002 година има 421 жители и около 569 жилищни сгради. Селото е административно свързано със село Мирково. Много от жителите му са напуснали селото и живеят в различни райони на страната. Земеделието и скотовъдството, продължават да служат като основен поминък на застарялото население. В Буново има вилна зона с изградени нови, съвременни вилни жилища, което е доказателство, че селото придобива курортен вид.

Смолско

Село Смолско

     

  Селото се намира в западната част на Пирдопско – Златишката котловина и е част от Средногорската селищна система. Захванато е в планинския хребет „Войняк” и се простира към дълбокия дол, който прорязва Ихтиманските възвишениия, като отваря няколко естесвени пътища за Софийско поле. Из дола тече малката, но твърде известна Смолска река. Тази река извира от кльона „Райкьовец в м. „Калугерица” и се влива в слетите в едно Буновска и Мирковска реки, които се вливат в река Тополница.Речните корита на споменатите реки образуват така наречената Петришка котловина, през която в миналото и сега кръстосват в различни посоки стари пътища и друмища, които са имали важно историческо значение. По тях са преминавали през различни епохи много войскови части със завоевателни или освободителни цели. По посока на течението на Смолска река из дола е построен асфалтов път, който свързва град София, през Горна Малина, Байлово, Смолско, Петрич, Пойбрене, Панагюрище с град Пазарджик и град Пловдив. На 3-4 километра източно от Смолско пътят се съединява с пътя по посока към автомагистрала София – Бургас. През средните векове един от главните пътища между Пловдив и София е този през Петрич и от там по долината на Смолска река. Крепостите, които се намират около Петрич и тези, които се намират в прохода през Дервена, са представлявали една отбранителна линия и са били мощна защита през най-съдбоносните времена на миналите векове. Има предположение, че името на село Смолско идва от славянското племе Смоляни, и че Смолско е било едно гранично село, заселено от българският владетел Самуил. Това военизирано племе пазело прохода с намиращите се там крепости. Те били подбрани от най-верните и най- смелите поданици на Самуил. Те били едри, снажни и физически здрави хора – качества, които и днес могат да се забележат сред населението на Смолско.     

    

  След падането на България под Византийско робство, по време на император Василий Втори, тези верни поданици са били откъснати и не са могли да се завърнат по родните си места. Граничарите, останали на място и заживели под покровителството на манастирите, които по това време макар и под робство, са имали привилегията за самостоятелно развитие. Първото селище било образувано на местоста „Опор” през 997-1014 година. По време на византийското робство, та дори и през Второто българско царство, за селището няма никакви сведения и никъде нищо не се споменава. Едва през 1430 година в турските регистри се среща името Смочко. В книгата „Древното Смолско”, Генчо Ганчовски пише „Наименованието Смочко произхожда в славянския език от глагола „смочат” запазил се и досега в руския език. Преведено на български означава „мокря”. От тук се налага изводът, че първите поселници са имали самосъзнанието на Мокряни, т.е. хора на комит Никола, баща на Самуил, когото народът е нарекъл Никола Мокрий или Никола „Мокра  планина”, която е западния бряг на Охридското езеро. Изразът „Мокрий” като наименование на населението вероятно е съзнателно подменен със „смочко”, за да прикрие принадлежността им към армията на Самуил. Наименованието Смочко в по-късно е подменено със „Смолско”, за да изрази точно, техния родово – племенен произход „Смолени”.

 

    Имам несигурно твърдение или по-точно предположение, че сегашното село съществува на сегашното си място от 1650 година – 1700 година. Твърдението за това се обяснява от факта, че в селото по настоящем има стари къщи на повече от триста години.

 

    Селото идва от древността, то е преживяло много съдбоносни събития и родови изменения. Родовите корени на днешното население са пренесени от различни краища на старата българска държава, особено от  Македония. През Македония са преминали голяма част от походите на турските нашественици срещу Австрия. Насилствената асимилация, проявените жестокости и особено на албанските нахлувания и разорението mна българските села и градове в края на 18 век. От Македония се изселват цели селища, райони и области, насочвайки се към сегашните предели на България.

 

    По време на турското робство няма данни за населяване на турци в Смолско, но тяхното трайно присъствие в околността е затормозявало живота на населението и е пречело на няковия поминък. Особено тежко е било положението им в края на 18 век и началото на 19 век, когато турската държава е започнала да се дестабилизира и да отслабва нейната военна – икономическа сила. На много места турците са започнали, масово да заграбват земята на българското население и се формирали турски чифлици. Такъв турски чифлик е имало и в село Смолско. По-голямата част от населението в селото са били ратаи, обработващи земята на златишките и коленарски турци, които са владеели земята. При тази обстановка се разраства революционното движение в България.

 

     Сред населението на село Смолско бързо проникват революционните идеи за освобождението на България и когато назряват условията за организиране и провеждане на подготовката на Априлското въстание, Смолско взема дейно участие и споделя драматизма по време на въстанието със село Петрич. След обявяването на въстанието на 20 април 1876 година, съзаклятникът Филип Свинаров от Петрич с още няколко души известяват в село Смолско, че въстанието е започнало. Смолени, /според разказа на очевидци/, предадени на следващите поколения, са били готови за въстанието. Имало на разположение няколко черешови топчета, направени от Стоян Балканджиев, Тото Лазаров и Нено Джамбазки. Следобед на 21 април въстават всички смолени и отиват в село Петрич. Черешовите топчета, запрегнати с коне и магарета, потеглят за Петрич, като правят най-големият преход на черешовата артилерия по време на Априлското въстание.

 

В Петрич пристига почти цялото село. Мъже, жени и деца застават под общото знаме с надпис „Свобода или смърт”. В селото останали най-възрастните, няколко глави добитък и голяма част от покъщнината. Там в кървавата схватка  с турския поробител, Смолско рамо до рамо със своите братя от Петрич, Каменица и Раковица, под ръководството на Бенковски и неговите помощници, воюват за свободата си. В дните на Априлското въстание село Смолско два пъти е опожарявано, първия път от група въстанници под ръководството на Захари Стоянов и втория път от турци черкези.

Имало оплакване, че някои от въстанниците на Смолско, Каменица и Раковица напускали позициите си и отивали в селата си да наглеждат добитъка и хамбарите си с жито, да не би да ги ограбят турците. Ето какво разказва за това събитие Захари Стоянов:

„Преди да заминем от Петрич, ние решихме по между си само двама с Бенковски, да направим няколко села насилсвено бунтовници. Ние решихме да изгорим селата: Смолско, Каменица и Раковица. Времето беше хубаво, слънцето печеше на пропала. Много жени и деца срещнахме по пътя от поменатото село, които пренасяха едно – друго в Петрич. – На добър час синко! Като отивате нататък, заобиколете и нашето село да го запазите от душмани – говореха те, като се отбиваха на страна да ни правят път. Като минахме покрай укрепленията, мнозина смолчани поискаха да ни придружат – сгоден случай да заобиколят селото си, защото се научили че наблизо има черкези; но ние ги придумахме да останат, защото това е наша грижа.

Село Смолско е чисто българско село на един час разстояние от Петрич от към северната страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средна гора, имаше си черквица, мазана със синя боя и училище – доволно хубавичко здание, построено до самата църква. Ние го гледахме вече от далеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщички и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока мисия! Чак когато влязохме в селото аз съобщих на моята дружина де отиваме и що ще ни предстой да свършим. Мнозина от тях се стреснаха и поискаха да се откажат от тая работа, че било грехота и прочее.

 

Де ще ни отидат нас душите. – говореше един стар калугерченин – когато ние се осмелим да палим и християнските села заедно с черквите – пък черква ли е холан? Да и се ненагледаш – възрази други – Ох, по добре да не съм се раждал на тоя свят,като ми е било писано да горя на брата си къщите – каза трети и въздъхна от всичкото си сърце и душа. Въздъхнахме всинца.

Раздадоха на всички от приготвените запалителни вещества и се разпръснахме из разните улици на селото, да палим наред покрай която къща минем. Жива човешка душа не се виждаше в селото. Само разсърдените кучета тичаха по уличата и лаеха отчаяно. Моите другари, които аз мислех, че се решиха вече да палят, не смееха да турят още огън ни на едно здание. Те не захванаха до тогава, докато аз не дадох началото. Подир няколко минути в селото вече беше буря. Буйни червени пламъци, размесени с дим  и всякакви прегорели материали, които затуляха ясното пролетно слънце, чупеха се надолу – нагоре и най-после вземаха направлението към небето. Затрещя и заплющя, рухнаха да се събарят здания, потъмня всичкото село, уплашихме се и ние само от своите действия. Всички животни, които се намираха още из нещастното село, бяха напреде ни, уплашени от страшния пожаркъм не подпалената още махала: кучетата лаеха и виеха с надигнати към небето глави, като да искаха пощада, жално и подозрително ни изглеждаха те и с подгънати опашки между краката, в знак на покорство отстъпваха несъзнателно. Биволи, биволици, волове, крави и телета, които макар и да бяха откарани вече един път притехните стопани, но като не можаха да забравят лесно техните стопани и своето жилище, бяха се върнали в селото, в старите си свърталища, сега тичаха смаяни нагоре – надолу, ревяха сърцераздирателно и като не можаха да намерят изход хвърлиха се безсузнателно в буйните пламъци. Видях един вол, когато се метна да прескочи през оградата, натъкна се в сърцето на един остър кол и увисна на земята заедно с плета дето си и остана. Патки, кокошки и други хвърковтаи гадини хвърчаха заедно с дима високо над пламъците да търсят спасение.”

Населението на село Смолско извървявя докрай своята революционна борба по време на въстанието. Минавайки през огнените пепелища и жестоките страдания, те записват светла страница в историческото минало на своето село. В най-напрегнатата фаза на Освободителната война едно кавалерийско поделение от 200 души се е отделило от Долно – Камарското направление, което навлиза в село Смолско. Точно на нова година стар стил селото е освободено. Това събитие е отбелязано с голяма всеобщя радост и вълнение. След освобождението живота на хората продължава да бъде труден и мъчителен. Опустошението по време на въстанието и ограбването от страна на турските власти преди и по време на освободителната война, оставя своя незаличим отпечатък върху облика на селото и личното стопанство. Времето за възстановяване е било лишено от финансови средства и материални ресурси. Единственият фактор за решаване на стопанските проблеми е бил трудолюбието и способността на хората сами датворятблагата си. Така те използават дарбата си като дюлгери – строители и възстановяват домовете си, стопанските сгради и всичко друго свързано с техния бит и култура.

Селото разполага с 51.738 квадратни километра територия, в която преобладава повече гориста местност и по-малко обработваема площ, която е била 11 535 дка. Териториятана Смолско граничи на изток с територията на село Петрич, на запад със село Раковица и Байлово, на юг със село Каменица, а на север с Мирково. В тази не голяма по размери територия има съчеание на различи видове природни ресурси като: водоизточници, голямо разнообразие на билки, плодоносни диворастящи дървета, овощни и залинчукови градини, пасбища, ливади и гора в която преобладава габър, дъб, цер, бук, леска, хвойна и редица други дървета.

Природните дадености на територията до голяма степен предопределя и поминъка на населението от Смолско. От край време основния поминък на хоратае бил земеделие, скотовъдсво, занаятчийство и други по-второстепенни дейности ката търговия, пчеларство и лов. Показателен пример за развитието на стопанската им дейност са няколко саи (овчарници), егреци, разпръснати по горските мери. Стопанските дворове в селото с разкошните плевни, обори и сайвани, все още съществуват като доказателствоче хората с любов са отглеждали много животни. Жив е все още споменът за многобройните стада от обце, кози, крави и биволи, които са огласяли горските поляни с мелодичния звън на звънците.

Притежавания добитък към 1941 година е бил:

-        овце 3500 броя и 1000 броя кози

-        свине 224 броя

-        магарета 75 броя

-        коне 82 броя

-        волове 251 броя

-        крави 288 броя

-        биволи 120 броя

             Ясни доказателствени знаци за предприемчивост има из поречието, където са маркирани местата на някогашните караджейки за смилане на жито и фураж. Помнят се и техните имена като: Маринската, Пеновската, Менговската, та дори и Понинската тепавица и огнената мелница, на Цвятко и Стоян Грошеви. В миналото, още преди Освобождението, търговията в селото е била доста развита. След Освобождението се заражда джамбазлъкът-търговия с добитък и селскостопански стоки.През Дървенския проход са преминавали всякакви търгови, пътешественици от различни краища, които са пренасяли важни промишлени стоки, търсейки пазари. Поради тайнственоста на маскирания път из горсата месност, са били създадени условия за появата на бандитизъм, обири и други престъпления. Това е наложило в по-късно този път да се изостави и потока от хора да се премести праз Гълъбец. В селото е имало 14 броя кръчми, които са работили доста рентабилно. По-известни са били: кръчмата на Павел Железара, Димитър Гърдаков, Димитър Велин ( Реджеп ) , Димитър Калчев, Петър Панчов и други. Дар божи е било занаятчийството в ръцете на смолени. То е изиграло решаваща роля в обновлението на селото. Там са израсли поколения различни видове занаятчий като: дърводелци, коларо-железари, кацари, подковачи, шивачи, касапи и даровити строители. Не случайно смолени се ползват с псевдонимното име „тесларите”. Смолешките майстори зидари сабили прочути още отпо-далечното минало и са упражнявали своя занаят по близки и далечни краища. Те са изграждали конаци, църкви, манастири, училища, стопански сгради и домове. Зидари от Смолсо са известни със своя таен говорим език, наречен „мещровски”. Той е общоизвестен зидарски език, който се практикува и на други места, но за смолешките зидаритой изглежда по-особен, тайнствен и неразбираем от слушателите.

                Поради сложната стопанска, иконокическа обстановка, появила се в периода на войните, както почти навсякъде, така и в село Смолско, настъпват кризисни явления в живота на хората. Всички са били увлечени освен в борба за оцеляването си, така и в политически боричкания, предизвикани от властнически интереси. Така се създават в селото политическите партии, които оглавяват класово – партийните битки. След Освобождението на България, израства ново поколение, с нови идеи, което поколение застава срещу мизерията и експлоатацията и срещу зараждащата се фашистка диктатура. Социалистическите идеи, считани за по хуманен строй, намират благоприятна почва в Смолско в средите на бедните и малоимотни селяни. През 1919 година в Смоско се създава партийна група на тесните социаисти. Под нейно ръководство е осъщетяват редица организационни заачи и се осъществява връзката в нелегалния период с четите на Йордан Кесимов и Нешо Тумангелов. През 1926 година е образувано първото в България Младежко работническо дружесто. Оганизатор и идеен ръководиел е бил Иван Маньов Пенев. Дружеството е носело името на поета революционе Христ Ботв. С това дужество се слага исоическото начало на РМС в България. По време на съпротивителното дижение през 1941-44 година от село Смолско вземат дейно участие много хора, закърмени със соиалстическите идеи. Те акивноподпомагат бойните групи и отряди в пирдопския район, стават съпичастни с партизанските акции, оказват им материална и морална подкреа. На 17 ноември 1943 година се извършва най-голямата и добре организирана партизанска акция в пирдопския раойн. Овладяно е село Смолско. Там се провежда внушителен митинг и общоселско веселие, съпроводено с музика и хора. Много са имената на активние борци в антифашистка борба. С особена яркост изпъкват имената на;Георги Лазаров, Цвятко Гуйкин, Станчо Груйкин, Тинка Грошева, Атанас Гърдаков, Донка Цвяткова Ганчовска, Донка Станчева Ганчовска, Любомир Динеков, Атанас Груйкин, Никола Будуров, Димитър Божков, Кръстьо Божков, Тодор Йосифов и други. Единствената партизанка от Смолско е Донка Цвяткова Ганчовска, която преживява много драматични и съдбоносни моменти – осъждана на смърт. Продължителната борба против фъщизма завършва с победата на девето септемврийското въстание 1944 година. Възникват за разрешение стопански, социални и политически задачи, които буржоазното общество не можа да разреши. Под влияние на комунистическата партия СССР, в България започват революционни преобразования и се преминава към съветски модел за изграждане на социалистическо общество. Хората от село Смолско се явяват в новта политическа обстановка като осъзнати последователи на социалистическите идеи и верни привърженици на социалната справедливост.

                Социалистическите реформи в село Смолско не се прокарват леко, защото се извършват в условия на строги сблъсъци с опозицията, а тя е била доста активно настроена против новата власт и против нарушените демократични принципи. Поособено болезнен начин се извършва кооперирането на земята, отнемането на селскостопански инвентар и животните. Преустановява се частната търговска практика и се дава насока към развитие на кооперативния сектор. Преодолявайки появилите се начални задръжки в мисленето и отношението към новите стопански мероприятия, смолени с присъщия си борчески дух и трудолюбие тръгват към новото си бъдеще.закратко време в селото се изгражда сравнително модерно кооперативно стопанство. Построяват се масивни сгради за складова и животновъдна база, хубав машинен парк и битова техника. Бързо се формират земеделските блокове, постепенно се изменят условията за облекчаване на тежкия физически труд. Създаващата се по това време промишленост в пирдопския район и в другите райони на страната създава нова предпоставка за професионално орентиране. По възрастното поколение се свързва с кооперативното стопанство, а младите хора започват работа в промишлените предприятия и в различни сектори на икономиката. Бавно и неизбежно селото претърпява процес на масово изселване. Независимо от драматичните събития, които е преживяло селото, неговите жители остават докрай верни на старите си духовни традиции и родовите си корени. Религиозните празници са техен духовно-пречистващ елемент в живота им. Истиски крепител на духа им е веселбата по различни поводи и особено по време на свадбите. Там присъсътват различни свободоизлияния,приятни и не особено приятни деяния, свързани със свадбените ритуали,които предизвикват силни емоционални чуства. Здраво свързани с бита и културата на жителите от Смолско, са били манастирите, църквата, училището и родното читалище. На територията на село Смолско има няколко манастира, едни от които са изоставени, но ясно личат следи от миналото. Сега на особена почит са манастирите ’’Св. Георги’’, възстановенпрез 2001 година,  ’’Св. Петър’’ възстановен през 1990 година,  храм’’Въведение Богородично’’ построен през 1859 година от местни майстори със средства на местната община и доброволен труд на местното население. Изпълнението на строежа е било възложено на майстор Ганчо Генов Трифонов. Характерното на църквата е украсителните орнаменти по стени, врати и прозорци, изображението на двуглав орел и изящният иконостас, майсторски изрязан от Никола Германов. Църквата е оцеляла в бурите на времето. Тя не е опожарявана и разрушавана през 1876 година. Майсторлъкът на камбаните бил пренес от Русия. Жаждата за просвета и култура прониква много силно в умовете и сърцата на хората от Смолско още по време на Възраждането и придобива още по-голяма сила след Освобождението. Кълновете на по-организирано обучение започват през 1835 година, когато се появяват килийните училища. Важна роля по това време изиграва православната църква и затова обучението е било изпълнено с църковно-религиозно съдържание.        

            През 1850 година в Смолско е построено общинско училище, в което са се обучавали малък брой ученици при доста примитивни условия. През 1887 година е направено по-голямо училище,при което се откриват по-благоприятни условия. Раширява се кръгът на просветителска  дейност, привличат се квалифицирани учители, които издигат на по-високо равнище просветното дело. В това училище се помещава и общинската администрация. През всичките останали поредни години в Смолско се забелязва един непрекъснат подем в образованието. Стотици са Смолско, които са завършили средно образование, стотици са и завършили висше образование. В различни клонове на стопанския, икономическия и политически живот на страната са намерили реализация много агрономи, инженери, лесовъди, офицери, хора на науката и изкуствот 

           Използвайки интелектуалния си потенциал, и някои социално-икономически фактори по време на авторитарния режим на управление, общинските ръководители на село Смолско успяват да променят облика на селото и да го направят в пълния смисъл на думата съвременно селище. Селото е електрифицирано,радиофицирано и телефонизирано. През 1927 година са били направени няколко постояннотечащи чешми с корита за водопой, с които смолени са се гордеели. Времето налага по-късно неизползваната ефективно вода да се канализира и да проникне във всеки дом и във всички комунално-битови сгради. На площада и на всички улици в селото е направена настилка от павета и асфалт. Главното, което определя облика на селото, са красивите жилищни сгради. В центъра на площада се намират най-жизнено необходимите културно-битови заведения като училището, читалището, кооперативния дом, търговските сгради, пощата, здравната служба, млекосъбирателния пункт и административното управление. Селото е обкръжено от добре подредени зеленчукови и овощни градини. На територията му има красиви местности, чешми и кладенци, свързани с живота, бита и душевността на хората, сложили свой отпечатък в сърцата им. Всеки човек е взел по един спомен от тях за да прерастне някой ден в предание за поколенията.  

Селото след 10 ноември 1989 година има 765 броя къщи и 398 броя жители. Прикрепено е към Мирковската община.      

     

Мирково

Село Мирково

     

 

     Село Мирково е разположено в западната част на Златишкото поле. Огражда се на изток от не много високи хълмове, покрити с буйна тревиста растителност, които служат главно за пасбище. На запад са склоновете на връх Гълабец, на юг речната долина която служи като естествена граница между Същинска и Ихтиманска Средна гора. На север са полите на Стара планина. Оросявано от бистри пенливи рекички, то е било населявано близо хиляда години преди новата ера на Тракийците. Територията на село Мирково е 209 кв. Км. като 41% земеделска площ, 55% горска площ и 4% водни площ.

     Южните склонове на Стара планина, обрасли сега с храсталаци и билки, са били покрити някога с гъсти непроходими гори, които са били източник на лов и препитание. Равнината около селото е била в по – голямата си част също покрита с гори. Следи от далечни времена са открити при разкопките под  „Денината плоча”, „Ортова” и „Уста”. Намерени са глинени съдове, железни палешници, копия отпреди близо 2800 години и други предмети. Старо тракийско селище е имало на „Яламовото тепе” и „Хрисковата плоча”. От времето на римската епоха в една нива в местността „Араму дере” е била открита гробница. Намерени са в нея предмети – обеци, глинени съдове. Предполага се че в нея е погребан знатен римски сановник. От времето на средновековието има също останки – църквата „Св Георги” – разкрита преди повече от десетки години е от XII – XIII век, от времето на второто българско царство.

     На „Градище”, както и самото име показва , е имало крепост, която охранявала прохода за Етрополе. Всички тези археологически обекти са били изследвани от доцента при Софийския Университет Атанас Милчев. Историческите изследвания показват че Мирково е съществувало и по времето на Второто български царство, чието население е дочакало робството при Иван Шишманова България и е взело дейно участие в организираната отбрана срещу турците. Някои проучвания сочат, че на три километра източно от село Чавдар по левия бряг на река Тополница са намерени следи от развалини на селище. Според преданието, там някога е било село Марково. При идването на турците жителите му се разбягали по горите и след като стихнала бурята на завоеванието образъвали ново село днешното Мирково. Няма точни доказателства от кога и как е плучило името си днешното Мирково, всичко е в обсега на предположенията. Има още две предположения за произхода на името. Едното е, от това че някога в селото е имало феотдален владетел който се казвал Мирко и селото носи неговото име, другото поради настъпилото след завоеванието затишие (Мир) и за това е получило името Мирково.

    Преди Освобождението селото се е населявало от българи и турци, които са били групирани по отделно и са съставяли две махали. Поради бедното си положение мирковчани по време на робството са прибягвали към гурбетчийство. Те са се отличавали като много добри майстори – занаятчии зидари, подковачи, дърводелци, железари, млекари и търговци. Тежко е било положението на мирковското население. Малко и лоша е била земята, кощто то е обработвало. Хубавата земя са притежавали турците и мирковските чорбаджии.Емигрантите в Цариград работили като слуги, водоносци, млекари, абаджии, подковачи и други. Там те се обединили и решили да основат задруга която нарекли „Мирковски вакуф” – турска дума, която на български означава „свещен завет”. Задругата си поставила за цел да подпомага новопристигащите в Цариград с пари и квартири. Първоначално средствата са били събирани с доброволни пожертвования от всички членуващи еснафи, а по – късно, когато вакуфа позамогнал, решили да закупят место – градина и лозе в село Бабек до Цариград, общо около 10 дка., а в града построили хан с няколко стаи и фурна. В 1830 година изпратили пари в родното си село за построяването на църква, която била завършена през 1834 и за училище, което било завършено и открито през 1863 година.

    Мирковските родолюбци са били активни радетели и участници в борбата за освобождението на отечеството си.Мирковски младежи са взели дейно участие в четническото движение. В четата на Христо Ботев са участвали трима души, други са били в четата на Филип Тотьо, а по – късно в четата на Георги Бенковски. Личен приятел и доверен човек на Георги Бенковски е бил Захари Григоров Шопов от село Мирково. Мирковчанинът поп Недельо Иванов, учител и певец в църквата на селото, запопен по – късно за свещеник в село Поибрене, влязъл в четата на Георги Бенковски, застанал с черковния кръст пред четниците и взел участие във въстанието. След погрома на въстанието, тежко болен се укрива при майка си в Мирково, от където е бил арестуван и откаран на заточение.

    Много мирковчани са участвали като поборници и опълченци. Над 26 души са взели участие в боевете на Шипченския проход, а и след това в освободителната Руско – турска война. Освобождението от турско робство донесло частична свобода за мирковчани. Турците се разбягали като продали имотите си с фалшиви бележки на чорбаджиите. Те продължили да експлоатират бедното население. Завърналите се гурбетчии се насочили към различни дейности. Едни се захванали с непродуктивно земеделие, други започнали занаятчийски услуги, а някои се пръснали в различни посоки да търсят работа.

    Завладени от примера на родолюбивите мирковски патриоти, които са дали частица от своя живот за освобождението на България и за свободното развитие на родното си село, мирковчани разгръщат с пълна сила своята самоинициатива за изграждане на новия облик на селото и за подобряване живота на хората. В селото се появяват последователи родолюбци, изявени лиюности като кметове, политици и културни дейци, които дават своя скромен принос.

    Един от тях са: Стоимен Лисев – депутат във Великото народно събрание – Търново; Никола Георгиев Сираков – кмет на селото, направил първото общинско здание; Димитър Георгиев Караджов – кмет, дава своя принос за създаване на овощни насаждения в Мирково и за водоснабдяването на селото; Драган Драганов – учител, писател и поет, написал е очерк за учебното дело в мирково до 1900 година; Никола поп Стефанов – буден мирковчанин, първият председател на читалището.

    През 1890 година по инициативата на видния писател народняк Тодор Генчев Влайков от град Пирдоп е образувана първата кооперация в страната в с. Мирково. Тази кооперация е дала знак за разпространението на кооперативното движение в цялата страна. Освен това тя е дала ясен знак за сплотяването на работниците и селяните в защита на своите права и социално – икономичеси интереси. В село Мирково е била открита и първата пивоварна фабрика в България от Иван Радов Маслев който се родил и завършил килийното училище в село Мирково. Баща му бил търговец в Цариград. Пивоварната започнала работа през 1878 година. Икономическите условия не позволили да се осъществи нейното благоприятно развитие и в 1883 година тя била преместена в София „Солни пазар” и се слива с дейноста на братя Прошекови. Първата задача на кооперация „Орало” била насочена да набере повече собствени средства и влогове, за да задоволява своите членове с достатъчно кредити. За тази цел била построена през 1939 – 1940 година масивна мандра, за преработка на млякото на кооператорите лете, когато стадата са на паша в балкана. Открита била и сиренарница в изоставената вече бирена фабрика, открит бил и потребителен магазин, който снабдявал хората с  евтини стоки. В същото време кооперацията била закупила плугове, грапи, сеялки, триори, веялки и друг земеделски инвентар, който кооператорите ползвали срещу минимален наем. Други по – забележителни обекти от стопанско значение са били няколко мелници, работилници и частни кръчми. Общоизвестен за околното население е бил мирковският Сандов хан, който е стоял на два километра южно от селото край главния път. Този хан е приютявал много пътешественици, търговци – джамбази, давал е послон на хора и добитък, бил е свидетел на много човешки драми. В селото е създадена и първата социалистическа дружинка 1895 година от учителите Никола Панчев Богданин, Никола Матеев и Никола Пушкаров. Социалистическите идеи проникват  в душите и сърцата на много хора от Мирково, които се превръщат по – късно в стихия и стават фактор на безкомпромисни борби с политическите противници. Не случайно в годините на антифашистката борба мирковчани вземат най – дейно участие. На 10 април 1944 година към партизанския отряд Чавдар се присъединяват членовете на младежката кооперативна група и РМС: Георги Иванов Топузов (Сокола), Цвятко Ал. Караджов, Петър Станчев (Исус), Велко Акманов (Велко), Христо Харалампиев Нончев (Славчо), Иван Методиев Горгоров (Янко), Никола Данкин (Мароканеца) и Васил Иванов Цонин (Максим).

     Мирковските партизани в състава на бригада Чавдар участват в акциите за овладяване на гара Саранци, селищата Бенковски, Смолкос, Рибарица, Лопян, Буново, Усойца, Стръгел, Челопеч, махала Бодят – Петрич и много други, свързани със съдбоносни битки. Заловени и зверски изтезавани са били членовете на младежката кооперативна група РМС: Васил Войников, Павлина Данкина, Георги Ст. Лисев, Стефан Гинин и Нено Синигеров. Последните двама фашистите залели с бензин и зпалили. Жестока гавра и безсрамие жандармеристите са налели урина в устата на пребитата и молеща за капка вода Гина Синигерова – съпруга на старият партиен и кооперативен деец Христо Синигеров. Бащите на първите партизани от Мирково, старите членове на кооперация „Пчела”, Александър Караджов и Иван Генков, грохнали и болни са подлагани на страшни мъчения, да кажат къде са синовете им. За да сложи край на адските си мъки, Александър Караджов разпрал корема си с нож. Извършените инквизиции в селото и разширяващия се терор дават още по силна мотивация, на населението да се включи по – активно в борбата против фашистката диктатура. Антифашистката борба се увенчава с успех след победата на Съветския Съюз над фашистка Германия. В новата политическа обстановка след 9 септември 1944 година мирковчани се отдават на ентусиазиран труд за подобряване на живота си. Старите спомени от тоталитарното фашистко минало не освобождават сърцата и умовете на властолюбивите ръководители и ги подтикват към авторитарно управление, което нанася вреда на обществено политическия живот в Мирково. Допускат се груби грешки при осъществяването на стопанските реформи.

    Независимо от това, местният патриотизъм и вярата в справедливите социалистически идеали надделяват и ентусиазма на хората се увенчава с успех. Проблемите с изровените някога от пороищата сокаци и порутени къщи, с изкопаните каменливи улици, вече не съществуват. Сега се вижда едно ново Мирково, с нови къщи, асфалтирани улици с тротоари, декоративни сгради, канализация, кино, фурна, телефонна мрежа, културен дом. Много са още обектите, които служат като определящ фактор  на новия съвременен вид на селото. На един километър североизточно от селото издига корпусите си минното – обогатително предприятие „Елаците”. Почти няма член от семействата на Мирково да не работи в това предприятие. Всяко домакинство отглежда добитък, занимава се с частно земеделие и градинарство. Село Мирково е административен център и община на селата Буново, Смолско, Каменица и Бенковски, с общо население от 2949 души. Като самостоятелно селище Мирково към 2002 година има 1141 – жилища и 1830 жители. След 10 ноември 1989 година се създават 51 броя еднолични фирми с търговия и ресторантьорство, в това число има две производствени фирми за строителни тухли и за етерични маслени култури и производство на колбаси. 

 

 Културно – просветна дейност в Мирково

     

     През годините на робствотодуховността силно намалява. На духовния човек се е гледало като неудачник и е подлаган на подозрение и злонамерено съмнение. Разпространителите на просвета и култура плахо и неуверено са си пробивали път до съзнанието на хората и с много примитивни средства са успявали да постигнат нещо.Звездният час на българския учител и будител настъпва по времето на революционните борби. Духовниците и даскалите по градовете и села са първите будители, първите сеячи на бедното българско възкресение – и за това не случайно мирковските родолюбци вземат активно участие във великата мисия за освобождаване на България. В книгата „80 години мирковска кооперация” – стр. 15 се споменава, че „през 17 век се появява един летописен разказ из дейността на поп Петър от село Мирково, който е описал бедственото положение на българският народ през времето на австро – турската война през 1688 година и Чипровското въстание през 1690 година. Летописът на поп Петър е 72 години по – стар от историята на отец Паисий и е написан на 34 листа. Той се пази в един апокрифен панагюрски сборник, който сега е в софийската народна библиотека и е много ценен изтоюник не само на история, а и с богатите си данни за езика на мирковчани по онова време.Между другото поп Петър пише: „Пишем аз – ерей Петър, да се знае в какво време беше поп на село Мирково и с поп Стоян наедно държаха село Мирково... при злочестива го царя султан Мехмед, да го бог убие и да го порази, че той расипа християнское вере и велики градове.”

    Будния дух на Средногорието се извисява  осезателно още през 1865 година. Мирковчани имат училище. Построена е черква. По будните занаятчии и търговци заминават за Румъния и Цариград на печелбарство. Там осъществяват делови контакти с образовани и делови хора и при връщането си пренасят известни културни ценности. На 25 март 1890 година от името на Околийското учителско дружество Тодор Влайков изнесъл сказка в мирковското училище. По – късно по този повод той споделя: „ В училището държах сказка и на късо очертах разните видове земеделски дружества за взаимен кредит, за общи доставки на земеделски оръдия и семена.”

    През 1894 година в селото е създадено просветно дружество „Искра”. Училището в село Мирково през всичките тези години на съществуване, с наличието на високо професионални учителски кадри, е стояло в челните места в  българското образование. В селото то се явява като неизчерпаем източник на знание и култура. Съществуващата училищна сграда е от 1905 година. В нея се учат не само мирковските деца, но и всички деца на околните селища.

    Читалище „Христо Ботев” в село Мирково е рожба на творческия труд на едно прогресивно население. То заема челно място в страната с разнообразните си културно – масови прояви на художествената самодейност. На мирковска сцена са се изявили солисти и диригенти от Държавната консерватория и артисти от Софийската опера. В продължение на 30 години в читалището са представени 203 класически произведения на оперното и оперетно изкуство. Постоянно действащи музикални, театрални, танцови и певчески състави при читалището радват цялото средногорско население. Дълбоко в бита на хората се е врязъл празника на кукерите. Мирковските младежи по – най съдържателен и изобретателен начин представят кукерите като символ на магическата сила, която прогонва злия дух. Обреда представлява едно масово всенародно веселие.

   
© 2014 Община Мирково & Г.К.